Job, Hayes Theatre review — сривът в социалните медии се превръща в терапевтична драма

Job на Макс Улф Фридлих, който към този момент е в предварителни прожекции на Бродуей, е показан като уголемен диалог сред Джейн, модератор на наличие, пуснат в отпуск, и нейният терапевт на междинна възраст, Лойд. Това се трансформира в вървене по въже, което ни кара да се чудим дали някой от тях ще оцелее недокоснат.

Сесията няма обещаващо начало: до момента в който светлините светват, Джейн (Сидни Лемън) насочва револвер към Лойд (Питър Фридман). След като е обезвредил обстановката, той би трябвало да измъкне пациентката си от отказване на нейното неразположение. Тя се впуска напред с размисли за нарушен обществен ред и споделя ужасяващите детайлности от работата си, проверяваща нежелателни видеоклипове за колос в обществените медии. Само скъпарските атрибути на кабинета на психиатър изпълват сцената в лазерно фокусираната продукция на Майкъл Хървиц.

На всяко равнище това е проучване в контрасти. Напрегната и хипер-артикулирана, Джейн приказва с блестящо убеден цинизъм, само че стройна и жълта, наподобява обезумяла от напрежението на работата си. В ролята на Лойд, Фридман има приспособима атмосфера, само че пада в защитна позиция под обстрела на Джейн от хилядолетен яд. Лемън намира голям брой способи да стои в близост (или полуседнала), неспокойна, в никакъв случай не се открива изцяло в лечението, която нейният шеф й подреди, откакто тя се счупи да крещи в офиса.

Въпреки крайностите на Джейн обстановка, очертанията на нейното усложнение са елементарно разпознаваеми. Тя изцяло се разпознава с работата си, само че тя също я убива; даже когато сглобява дружно с Лойд степента на провалите си, тя усеща непрестанно дърпане да се върне и да приключи своята (безкрайна) работа. На по-широко равнище, това е отрезвяваща фотография на мръсния труд зад гладките повърхности на интернет, в този случай тези, натоварени да ръководят пожарния маркуч от ненавист и грубост онлайн.

Има също назрява конфликт на поколенията. Джейн подмятна зингери в жанр „ ОК бумер “ на Лойд, който се гордее с кариерата си на хипи, трансформирал се в психиатър в региона на залива. Терапевтичният формат има завладяващ резултат тук, карайки ни да се идентифицираме с всеки от тях на собствен ред и най-после ни трансформира в фенове на групова неразбория. Може да има проблясъци на параноя в речите на Джейн, само че нейните точки за по-дълбока обществена гнилост ни оставят с болежка, която единствено се изостря с напредването на пиесата.

Тук може би библейското ехтене от заглавието на пиесата влезте. Сякаш вярата на Джейн в Бог (или човечеството) е подложена на непрекъснато тестване посредством ужасните изображения, които тя гледа онлайн всеки час. Но вместо да богословства, Йов е по-зает с следенето на лабиринта на рационализацията, в който се озовава Джейн. Понякога сходни на фуги светлинни резултати и фантомни звуци подсказват, че тя е в заплаха от цялостна дисоциация.

Пиесата приключва с отблъскващ поврат, който извежда нескрито скрита простотия. Но до тогава нервните речи на Джейн към този момент са открили мъчителния темперамент на нейната работа и заключението на пиесата се усеща някак прекратено след гранулираното взимане и предоставяне на доверие и съмнение.

Коренната прелест на Джоб остава прегръдката на нестабилната сила на Джейн, по едно и също време страшна и безстрашна, самозаблуждаваща се и изпълнена с истини. Отвъд злокобните елементи на тъмната мрежа, това, което тя предава, е треперещо въодушевление на неустойчиво неодобрение, което си коства да се обърне внимание.

★★★☆☆

До 29 септември